Започвам отзад-напред и това е логично: на пристанището в Бастиа съм, след няколко минути ферибота ще тръгне и за Корсика ще говоря в минало време. Канех се да пиша междувременно, но всеки ден ме "затрупваха" нови и нови впечатления, пейзажи и случки и не успявах да ги асимилирам напълно, камо ли да ги пресъздам писменно. Всъщност и сега не ми е ясно с какво да започна.
За една седмица се опитахме да видим "възможно повече" от Корсика. Не "всичко", защото това е непосилно. Още едно място, където "трябва" да се върнем:)
Какво е Корсика? Освен стереотипите: родното място на Наполеон, вендетата и сиренето с червеи (вече забранено). За съжаление писмено отговорите са отново стереотипи: усещане за свобода, мирис на море и слънце, но и на планинска мащерка, хлопатари на кози, лай на овчарско куче..
снимка: Жоро
Еми това написах преди една седмица, на ферибота. И оттогава нито ред. Положението не се е променило особено. Имам предвид "положението" в главата ми:) Лутам се между полу-разтоварени куфари, купища пране, посягам към телефона: "Да, върнахме се. Корсика е прекрасна, красива, малко дива...слава богу предсезонно нямаше много туристи, а и нали знаеш, гледаме да ги избягваме...не, долу-горе случихме и на хубаво време...", оттам се хвърлям към компютъра, да се боря с купчината email-и, задръстили пощенския ми бокс за тези десетина дни.
Хубаво е да си извън матрицата: без интернет, в моя случай често и без телефон: като тръгнем на път, я си забравя зареждащото устройство, я 3 дни не си намирам телефона из багажа, почвам да се подозирам, че е малко нарочно, макар и несъзнателно...
Отвреме навреме се отплесвам: вместо служебни (е добре де, и неслужебните чета:) имейли, почвам да гледам снимките от Корсика: ще трябва скоро да ви разкажа за нея, преди да започне да ми се струва невероятно, че съм била там. Какво трябва да знаете за острова. Тук отстъпвам думата на Жоро (временно), защото при нас формулата е такава: преди пътуване обикновено той чете литература и после, вече на място, ни разказва:
снимка: Жоро
Корсика е била населена още от третото хилядолетие преди н.е. Финикийци, древни гърци, римляни, маври, генуезци са оставили своят отпечатък в историята, културата и езика на острова. Оттам и многото останки от генуезки кули, разпръснати по крайбрежните носове на острова. Оттам и името на острова: древните гърци са го наричали "Kallisté": най-красивия.
Корсиканският е романски език, т.е. формиран на базата на латинският, много по-близък до италианският, отколкото до френски. Днес почти всички говорят френски. В последните години обаче ролята на корсиканският се засилва, като за мнозина е въпрос на национална чест използването му. Е, ние ги подкрепяме, и въпреки че на Деси непрекъснато и правеха комплименти, колко добре говори френски :) стикер "Corsu e sempre Corsu" вече краси моят мотопед :)
снимка :Жоро
Pasquale Paoli и Indipendenza di la Nazione Corsa.
Най-известният корсиканец е, разбира се, Наполеон Бонапарт, но най-уважаваният е Паскал Паоли, "Корсиканският Гарибалди", който през ХVIII век се бори за независимостта на Корсика и обявява Repubblica Corsa през 1755. Републиката създава първата европейска конституция в духа на Просвещението. Не просъществуват дълго, републиката и конституцията. През 1769 французите слагат ръка на острова. От 1796 Корсика е департамент на Фанция. Но и днес корсиканците не се смятат за французи. Нелегалният FLNC (Fronte di Liberazione Naziunale Corsu) е полувоенна нелегална формация, еквивалент на баската ЕТА в Испания и IRA в Северна Ирландия и е доста активен със своите не винаги безкръвни акции. Най-невинният пример за тяхното съществуване са уличните табели, на които са задраскани френските наименования.
Що се касае до Наполеон, той е недолюбван от истинските корсиканци, и за мнозина от тях не е повод за гордост. Докато се лутахме из старият град на Аячо в търсене родният му дом попитахме един местен къде е къщата на Бонапарт. Ехидно, с усмивка ни отговори "Далече, много далече. В Париж …" Е, след това ни обясни човека: на съседната улица.
Символът на Корсика - "Главата на Мавъра", който е нещо като национален герб и лого върху всичко корсиканско, въобще няма местни корени. Смята се, че тази емблема се е появила през XIII век по време на Реконквистата (изтласкването на маврите от Иберийският полуостров), когато и Корсика е присъединена към Кралството на Арагон. По-късно Паоли избрал емблемата за герб на независима Корсика, като направил и малка промяна в нея - бялата кърпа която в оригинала покривала очите на Мавъра била вдигната на челото му, защото, както обяснил: "Корсиканците искаме да виждаме добре, ще следваме факлата на свободата, и не ще се страхуваме от светлината".
Ако сте в Корсика и искате да посетите истински корсикански град, тогава ви препоръчвам Corte и Sartene. Корте е в планините в средата на острова и е бил столица за кратко, по времето на Паскал Паоли. Леко суров по принцип, ние го видяхме в един дъждовен ден, така че облика му беше съвсем автентичен. Въпреки че имат славата на дръпнати, корсиканците са всъщност доста отзивчиви, без да са и в най-малка степен "предразполагащи туристите". Неподправени, да речем. И карат бясно по тези техни тесни, виещи се пътчета, където ние успяхме да вдигнем километража до зашеметяващите 40 километра в час...
Най-голямото събитие в Сартен е църковното шествие, вечерта на Разпети Петък, когато огромен брой, живеещи другаде сартенци (е, и голяма доза туристи) се струпват в градчето. Обикновено тежкият над 50 кг кръст се носи от як грешник, често отявлен престъпник, който обаче остава напълно инкогнито, скрит под лилава наметка. Само отците от близкият манастир са наясно кой точно изкупва грехове тази година. И макар че не е изключено (е, само и само да не се загуби традицията :), потящият се под кръста грешник да е обстрелван с ругатни и по-леки камъни :)) от наблюдаващите отстрани, казват, че списъка с желаещи е пълен за следващите 12 години. В Сартен се е разиграла и една от най-мащабните вендети, ever, като в продължение на няколко поколения, две фамилии се изтребвали безмилостно и безогледно. По тази причина къщите в старият град започват от втория етаж, като дори не са имали стълбища, а са използвали подвижни стълби. Предполагам, че е имало зверска конкуренция за носенето на кръста по Великден в онези времена :)
Корсика си има и своята типична музика. По-точно мъжко, хорово полифонично пеене, Рulifunie, както казват те. Много е старинно, силно и завладяващо. Е, темите са винаги тъжни - емигранти, смърт, "не сме свободни" и т.н.
Националният им химн - DIO VI VI SALVI REGINA, например е типичен пример.
Кулинарно Корсика е типичен микс на средиземноморски с планински район - маслини, зехтин, морски дарове, кози сирена, боб с наденица, сушена шунка, колбаси от свинско месо и вино естествено.
На острова има половин дузина райони със защитен произход на вина.
От тези, които опитахме (а опитвахме non-stop) най-сериозни по наша преценка са тези от районите на Сартен, Патримонио и Аячо."
Толкова от Жоро.
В Корсика съществуват два вида зехтин, като най-лесния начин за разграничаването им е цвета. Зехтина, произведен през декември и януари е по- зелен на цвят, защото се прави от не съвсем узрялия плод на млади маслинови дръвчета. Другият, добит през май е със златист цвят и се произвежда от реколтата на дървета столетници. Под техните големи корони се разпъват ситни мрежи, в които капят узрелите маслини. (А знаете ли, че маслината е дърво, което започва да дава плод след петдесетата си годишнина? Така че и току-що споменатите "млади дръвчета" не са няколкогодишни фиданки, всъщност...Винаги се очаровам от това: садиш дърво, чиито плод ще го събират внуците ти...)
Може би най-специфичния кулинарен корсикански специалитет е пулендата (не трябва да се обърква с полента, казано по нашенски качамак!), приготвена от кестеново брашно. Повечето стари корсикански къщи разполагат с помещение - сушилня на кестени. Кестеновото дърво в Корсика наричат "дървото за хляб": в тежки времена кестена е спасявал корсиканците от глад. В днешно време се строят нови и реставрират стари воденици за добив на кестеново брашно, които отново стават поминък за цели села на острова.
Пулендата се приготвя от такова кестеново брашно, сол и вода: към килограм кестеново брашно се прибавят 2 литра вода и няколко щипки сол. Сместта се бърка непрекъснато, със специална дървена бъркалка: pulindaghju (пулиндаджу), нещо като нашата точилка. Става за около 40-50 минути и гарантира мускулна треска на ръцете поне за един ден. Затова обикновено се приготвя от двама души: единия държи здраво тенджерата, докато другия бърка и отвреме навреме се сменят:)
Може да се сервира и топла и студена, но традиционно се поднася топла, придружена с brocciu, което по вкус много напомня на нашето прясно сирене, наричано още "каймак", а още и като гарнитура към печено свинско. В такива случаи се придружава обилно с червено вино.
Месото от глиган също е често на корсиканската трапеза.
Не ме учудва, ако всички диви прасета са така питомни като това тук:
И разбира се, прясна риба. Веднъж вечеряхме в едно капанче на плажа (където освен нас и сервитьорката-финландка?! нямаше жива душа), където менюто беше във форма на поднос и на него нахвърлян улова за деня:
снимки: Бела Наги
Мога да ви разказвам още много за Корсика, но се боя, че ставам вече досадно подробна. Така че само още малко, за Désert des Agriates, пустинята на Агриатите, която всъщност не е пустиня. Намира се в Haute Corse, северна Корсика, на запад от Saint Florent. До Първата Сетовна война това е било житницата на Haute Corse. Оттам и името: Agriates идва от латински, "ager" и означава поле, култура. След това обитателите и се разбягват в по-големи селища или емигрират и в днешно време тя е резерват, без нито едно селище на територията си. Има няколко пътя (освен ако не я атакуваш откъм морето), по които можеш да влезеш в нея (единствено пеша! или с много сериозен джип, но и с него само донякъде) на чиито входове има маркировка, подобна на нашето бяло/ червено/ черно знаме на охраняемите черноморски плажове:
Жълто: влизай спокойно, но бъди внимателен!
и т.н... Рисковано е, защото опасността от пожари е голяма, особено през топлите месеци.
Организират и няколкодневни турове, с преспиване в бивши овчи кошари, реставрирани и пригодени за туристически спални.
Поради липса на време, ние посетихме само един от плажовете на "пустинята", където имахме удоволствието да си поделим пясъчната ивица със стадо крави.
По обяд те се оттеглиха на сянка в дюните, които също са част от резервата и изглеждат така:
Буквален превод на табелата:
"Дюната е жива и крехка. Моля не влизайте. Като се съобразявате със загражденията, вие допринасяте за запазването на корсиканскиа бряг."
Сетих се за дюните около Созопол...и още около Крапец...и още, и още... бетон:(
снимка: Далиани
Мой любим град стана Пиана, откъдето започва да се вие тесния живописен път на les Calаnches de Piana, обявен за обект под защита на Unesco (UNESCO-protected site).
Kаланшите са всъщност средиземноморските фиорди. При Пяна те са червени на цвят и наистина удивително красиви. Казват, че си струва да се видят и от друга гледна точка: откъм морето.
Всъщност така казват за цяла Корсика. Защото има места, непристъпни от сушата. Затова гледката на кола, натоварена с плавателен съд на покрива, не беше никак рядка, а по малките каменни мостчета, пресичащи планинските пътища редовно имаше канута и хора на припек.
снимка : Далиани
Какво да кажа за заключение: Corsu e sempre Corsu: красив, величествен и променлив. Вече чакам да се върна...
Ето че и Корсика искам :)) Наистина красиво място. Пожелавам ви да се връщате там когато си поискате, а на мен - съвсем скоро да отида.
Снимките, както предполагах са прекрасни, аз си избирам тази на червените скали със сърцето вътре :) Такива скали видях и по Лазурния бряг във Франция. Пожелавам ви още много пътешествия още това лято:) Хубав ден!!!!