Здравейте европейци,
стресирани и невротични, емоционално объркани и нездравословно хранещи се.
А, точно за това ми е думата – за храната. Каквото хапваме, това сме. Дори изтъкнатите специалистки от англосаксонските страни, издаващи книгите си в многомилионни тиражи са стигнали до този извод. Еле па Опра Уинфри. Аз няма да се правя на гуру в областта на диетологията. Просто ще споделя гастрономическите ми впечатления от краткото ми пребиваване в Куба, островът на свободата, революцията, пурите, рома, салсата, Че, Фидел, и т.н и т.н клишета, но също така и една от малкото останали страни в света, която живее встрани от глобалната финансова, политическа, но също така и хранителна мрежа.
Абе особняци, с една дума. На всичко отгоре са и остров, и поради този факт - още по изолирани от „циливилизацията”.


Но има и още една особеност, която се отразява на хранителния им режим. Тропика, братче. Този тропик ти навлиза и те обсебва отвсякъде, включително и чрез храната.


А както знаем още от читанките, в тропика има много плодове; и то пресни плодове; и то вкусни плодове и най – вече – мноооооооого плодове.
Айде да започна от тях - манго, гуаяба, мамей, пиня /казано по нашенскому – ананас/, фрута бомба /или пак по нашенскому – папайя/. Абе и диня ядох, и баналния банан, че и току - що откъснати кокоси пих на плажа /е, слагах си и по малко ром вътре; пу, да не ми е уроки!/ Някой умник веднага ще ми възрази: „Амчи то и в Европата ги има същите, че и повече!” Да, ама не. Защото не са същите. В Европата, плодът стига след като е обран почти зелен, пътувал е с месеци по кораби, и в доста случаи е термично и химично обработен. А там, плодът ти пада от дървото в устата. Освен това икономическата изолация си има и друг плюс – селскостопанските продукти почти не се обработват с каквито и да било пестициди, хербициди и др. гадости. Т.е. в Куба се яде био, макар, че хората там още не са я научили тази думичка за да цицат туристите. Каква е разликата ли – огромна. Мангото, което ще си купите в България няма нищо общо с кубинското, като разликата е в полза на кубинското, вервайте ми!
Ама само с плодове живее ли се? Аз казвам не! Твърдо нье и пак нье. Не мога да живея само с банани, дори и да са пържени. Не съм маймуна, все пак, нали? За щастие, на север бреговете се мият от Атлантика, а от юг – те ти го Карибско море. Като изключим пиратите, там трябва да има и морски дарове?
Логично, Уотсън!
И наистина. Първото предложение на любезните домакини към още по – любезните туристи е да опитат лангостата. /или, за да не се изгубим в превода – омар, както му викаме ний, българете, а пък англосаксите – лобстер, абе шарен свят, думи всякакви/.


Едно, че лангостата е най – скъпа /полезно е за джоба на домакините/, второ – полезно и за туристите – „много вкусна таз лангоста, бе, Кире!”
Абе скъпо, скъпо, ама колко да е скъпо? Нали още не ги е опухала пазарната икономика, ще ти я даде порцията лангоста и за десет – петнаесе долара кубинецът. Па ти я опаткай, я с бира, я с рефреско, я с ром, уригни се, па си гледай кефа. Кво му плащаш? Обаче, не е само лангостата. Тез пусти кубинци ти я сервират комплексно. Сложи ти една чиния лангоста, а до нея чиния с краставици /малко бледи едни такива, кубински краставици, но иначе вкусни/, па до тях – порция пържен банан, па и една чиния с юка. /това е едно бяло такова, корен някакъв, леко сладни, но се яде/. С юката много си прилича бониятото. Сладък бял картоф, който в Европата не съм го срещал. Тоя Христофор Колумб не можа ли и малко бониятоси да изпрати насам, а не само тези стандартни картофи – много е вкусно бониятото, ама само там го опитах.
Мале, мале, мале, малеееееее.........! А, и още имало, бе! Ето, че на масата кацат и фино нарязани домати /такива домати баба ми навремето ги хвърляше на кокошките, ама като ги опиташ и те не са лоши/ и огромна купа с ароз.


Арозът е ориз, черен, с боб и много вкусен. Дека е леба? Нема леб. За кубинеца оризът е леб. Някой път вместо леб ядят и тамал. Тамалът е нищо работа – царевично брашно направено на качамак с някаква жила вътре и увито в листо от царевица, ама много ми се услади на мен.
А какво ще пием? Кой каквото иска. Бира за бираджиите. Кубинската е вкусна. /Мауаве или Bucanero, и двете стават./ Ром за ромаджиите. Само, че не чист, а разреден с рефреско /тяхното газирано безалкохолно питие./ За въздържателите – огромни кани с джус от манго, гуаяба и папайя или каквото е там.


Има и едно „кермато” – доматен сок смесен със сок от миди. Като се изстуди това, че като си сипеш и една водка към него –много благо става. Добър апетит и наздраве!
Обаче да кажеш „Наздраве” в Куба не е толкова просто, особено ако си с някой местен отворко на масата. Първо се чукаш с горния край на чашата и казваш “salud”, демек здраве, после се чукаш с долния край на чашата и казваш “dinero”, т.е. – пари, най – накрая отъркваш чашата си в неговата/нейната вертикално и казваш “sexo”, това е ясно, няма нужда от превод, и едва след това отпиваш. Пустите му кубински табиетлии!


Освен лангостата, или вместо нея на масата може да има и риба, раци /крабове/ или дори крокодилско месо. И това го опитах на едно място. Дали беше крокодилско или кучешко, не знам. Но като такова ми го сервираха. На вкус биеше между теле, агне и нещо неопределено, така че може и наистина да беше крокодилско. Ама не ме изкефи особено. Жилаво беше. Гарнитурката и питиетата си бяха стандартни, като гореописаните.
Ами десертите? Пак плодове ли? Тук ме хванахте натясно. Където обядвах обикновено не поднасяха десерт. Май и в менютата по ресторантите не видях. Обаче кубинският сладолед е известен. Има си и култово място в Хавана, където почитателите на сладоледа ходят за да вкусят, че даже чакат и на опашка с часове. Планова икономика, братче, социализъм. Това място се нарича „Копелия” и там се сервират само сладолед и питиета. Ако плащаш с конвертируемо песо не чакащ, но ако имаш в джобчето само „монеда насионал” може да висиш доста. Един ден видях да чакат на опашка група от 30 – на ученици в униформи, а след тях чинно се бяха наредили поне още около 100 човека. За чест на кубинците, обаче, никъде не видях някой да се предрежда, да хитрува или пък да се псува по опашките, които ги имаше на доста места. Хората си стояха кротко и спокойно и си говореха. Дори не се и бутаха един в друг. Опашката си вървеше бавно, понякога с разстояние между хората по 1 – 2 метра, но никой не се присламчваше с гузно погледче. Брей! На луната ли съм попаднал?
Шоколадът обаче не струва. Дори в Музея на шоколада в Стара Хавана, където ти предлагат някакви ръчно измайсторени шоколадови бонбонки с украса не ми се услади.
Ето, че след десерта, дойде време и за дижестивите, а щом говорим за дижестиви, каква по добра компания за един дижестив от една пура? Разбира се, вездесъщият кубински ром е окупирал и тук водещата позиция. Къде без него?


Аз лично го консумирам чист, с малко лед и капка лимонов сок след хранене. Има и ромови ликьори и брендита, които също не са лоши. За дамите, които по дефиниция са с по – деликатно небце от нас, мачовците, кубинецът е измислил пиня коладата. Най – честата употреба на рома, както в Куба, така и по света е като съставка на коктейл. На различните коктейли няма да се спирам. Цели енциклопедии са изписани за тях. Новото за мен беше „гуарарона”. Как става – взимаш една преса, слагаш в пресата няколко стъбла от захарна тръстика и им изцеждаш сока. Полученият сок смесваш с ром на вкус, слагаш две - три бучки лед и си готов.
Да си призная честно, пура пуших само два пъти. Не съм пураджия, а пурата си има собствена култура на консумация, която не познавам обстойно и не владея. Е, признах си. Аз съм си един прост тютюнджия – пушач на цигари. Затова пък повечето кубински цигари се правят от същия тютюн, от който свиват и пурите. Рай за пушача – дърпаш и те удря в петите. А като си отпиеш и от рома след това.... Абе блаженство.
Какво да правят месарите, обаче, в Куба? Досега ставаше въпрос само за плодове и морски дарове. Бррррхх!!! Дайте месо, бе! Спокойно, момчета /и момичета, за да сме политически коректни/! И месо има. И то доста вкусно. Да се спрем на едно елементарно животинче, като пилето например. Тези кубински печени пилета май не бяха бройлери. Май си бяха истински щастливи кокошки, които веднъж попаднали на масата доставяха истинско удоволствие на обядващия турист /в случая имам предвид себе си, но не само/:
Pollo criollo, mi amor!!!!
......................
Добре, точно тази вечер музата ми е отишла някъде навън, сигурно да се почерпи, така че ще продължа стихотворението някой друг път. Сега няма време. Да минем на същественото. Това „креолско пиле” го запаметих, защото беше:
1. печено в тенджера, разбирай и задушено;
2. подправено с непознати за мен и много благоуханни подправки;
3. крехко, но без да е „лигаво”, разбирай разпадащо се от костите месо;
4. идеално на цвят, вкус, мирис и питателно.
Абе с една дума, беше си истинско пиле /или кокошка/, което няма нищо общо с боклуците, които ги ядем тук. Дали тези достойни кубинци нямаха някой супер корав земеделски министър, който им беше измислил стандарт и за печени пилета? Или за всичко беше виновна глобализацията, и по – точно: липсата на такава в Куба?
Въпроси без отговор. Нека историята да си каже думата!
Ами свинското? Още първата ми сутрин в Хавана, /беше една събота към 9/ се сблъсках с улични сергии, със скари. А върху скарите, печени прасенца, сукалчета и малко по – големи техни батковци и каки, кротко си се печаха с домат в устата.


Миришеше покъртително. Потекоха ми слюнки, прияде ми се. Още не бях пил кафе, а вече бях готов да допринеса за победата на революцията. Още повече, че точно над една улична сергия, с покрив от палмови листа, под който димеше скара, се мъдреше надпис – „Всичко за Революцията”! Замислих се за Революцията. „Ех, Ленин, Ленин, ако беше жив! Ами Маркс, ами Енгелс? Какво биха казали? Дали освен Революция на пролетариата не му трябва и малко добре опечено свинско месце?” Но......, млъкни сърце! Без политически анализи. Темата е храната.


И все пак, добре се хапваше в Куба. Да, но аз съм турист. А, ако бях кубинец? Май хората гладуваха там? Е, винаги и навсякъде някой гладува, а друг – не. Утешението ми беше, че тези, които не гладуваха, поне ядяха био, това ви го гарантирам. А що се отнася до бъдещето, ще видим какво ще донесе то на братския кубински народ. Лично аз искрено и /тавтология/ лично пожелавам на моите кубински приятели мнооооого, много късмет. Ще имат нужда. А на вас, любознателни гастрономи – пътешественици - добър апетит!!!